Конкурс "РАЗКАЗ"

Скоро ще си пусна разказа, но спойлера не ми се отворя. Проблемът само в мен ли е?

Не е само при теб. След малко ще го оправя.

Необикновена случка на Вси светии

Според различни вярвания на празника Вси светии са приписвани какви ли не измишлцотини, свързани с призраци, вещици и какви ли не още свръхестествени създания. Всички митове и легенди твърдят, че тогава и то точно в полунощ се случват необясними неща. Дали са достоверни или не, това всеки преценява сам за себе си. Аз никога не съм вярвал в тези измишльотини, винаги съм си мислел, че те са плод на нечий болен и откачен мозък или на хора без работа. Разбира се идва един момент, някаква случка, която те променя завинаги. Ще ви разкажа историята си. Тя не е страшна и не завършва със смърт и кървава сцена, както в долнопробните продукции на Холивуд на тема Все светии.
С Филип, най-добрият ми приятел от детство, за поредна година, бяхме отишли на купон по случай празника. Всяка година се организираше от различен наш приятел или познат и винаги маскирането беше на някаква определена тема. Тази година темата беше мода и стил 1900 година. Научавахме около седмица по-рано какъв ще бъде стилът на маскиране, за да успеем да си намерим подходящите костюми.
Вечерта преди празника закар Филип до една стара къща в околностите на съседния град, защото собственичката организираше търг на всички вещи от къщата, включително и дрехите на хората, живели някога там. Къщата беше строена около 1830 година и мебелите не бяха сменяни, може би от тогава. Бяха много старинни и красиви, абсолютно автентични и струваха цяло състояние. Не можех да си представя сумата, за която ще се продаде къщата. Макар на повече от сто и седемдесет години, тя изглеждаше стабилна и запазена. Би било добре мебелите да си останат в къщата, но това не го решавах аз. Ние бяхме отишли да си намерим подобаващи костюми за следващата вечер. Търгът беше повече от добър за собственицата на къщата, която събра доста завидна сума. Накрая дойдоха и дрехите. За съжаление повечето не бяха съхранявани добре и бяха съсипани от молци. Продадоха се почти на безценица, главно на хора, които ще ги досъсипят, срязвайки ги и вадейки кройките им. За наша радост имаше два костюма, които изглеждаха прилично и се налагаха съвсема малки корекции, а и не излязоха много скъпи.
Качихме се в колата и установихме, че е доста студено в колата. Това не беше изненадващо, защото навън температурите не бяха никак високи. Включих парното с надеждата, че скоро ще се затопли и потеглихме. Колата ми не беше последен модел, даже не можеше да се каже, че е и сравнително нова, прозведена през ранните осемдесет, Филип постоянно се оплакваше, че тя не става за сваляне на момичета. За около десетина минути в колата стана приятно топло. Макар да бяхме в покрайнините, не можехме да излезем бързо, защото асфалтиран път нямаше и беше много трудно да се избягват дупките, образувани от обилните дъждове, когато е тъмно. След още няколко минути лутане из калните дупки вече бяхме излезли на шосета и тъкмо мислех да започна да увеличавам скоростта, когато в далечината ми се мерна нещо бяло. След няколко метра установих, че е силует и след още няколко метра се видя, че е жена. С подмятане “Скивай к’во парче” Филип ми каза да спра, за да се заговори с момичето. Не мислех, че идеята е добра, но Филип почти никога не беше имал лоши идеи, така че и този път му се доверих и спрах колата пред момичето. Поне не изглеждаше като психопат. Беше доста симпатична с прибрана тъмна коса и тъмни очи и румени бузи. Тя ни поздрави и помоли да я вземем и да я оставим в началото на нашия град. Изглеждаше доста скромно девойче, но Филип въобще не се и замисли и започна да флиртува още щом се качи в колата. Подметна няколко пиперливи шеги, от които момичето се изчерви още повече. Не говореше много, едва я накарахме да си каже името. Мери. Макар че Филип да разбра, че няма да стигне до никъде, не се отказа и продължи да бърбори всевъзможни глупости. Виждах ги в огледалото за обратно виждане, но това ми беше достатъчно, за да разбера, че нещо не е както трябва, макар и да изглеждаше наред. Мери беше облечена с бяла рокля, покрита с дантела. Личеше, че е много фина изработка. По стил напомняше на дрехите, които трябваше да носим следващата вечер.
Мери гледаше през прозореца почти през цялото време. Когато наближижме града тя ме помоли да спра. Малко се изненадах, защото не разбирах какво точно ще прави там. Наоколо нямаше нишо. Само голо, и студено поле. Първите къщи на предградията бяха около два километра по-нататък. Опитах се да убедя Мери да я закарам поне до първите къщи, но тя не пожела. Излезе от колата, а студеният вятър развяваше роклята й. Мина пред колата и сякаш премина през невидима врата. Изчезна. Просто така. Вървеше напред, към града, когато силуетът и избледня малко, после още малко и накрая изчезна. С Филип се спогледахме, но никой от нас не каза нищо.
Вечерта, след като се прибрахме, пробвах костюма, за да видя дали няма да му трябва друга корекция освен няколкото дупки, направени от молците. Изглеждах елегантно, ако живеех през онова време, сигурня щях да съм подходяща партия за дамите, е, поне визуално. Когато сложих сакото, нещо ми натежа във вътрешния джоб. Беше малко тефтерче със захабени и пожълтели листа. Мастилото беше избледняло и написаното почти не се четеше. Но там, между захабените страници, имаше снимка. Снимка на младоженска двойка. Младоженката беше момичето, което качих в колата си. На гърба имаше две имена и дата – Патрик и Мери 20.09.1897г. На един от захабените листа имаше стихотворение.

Макар и малко дни със теб да бях
Те бяха дар небесен
Времето е нищо, когато теб те няма
Любовта ми е тъй силна и голяма
Изчакай ме, любима
Скоро ще се съберем